Веднъж един от родителите в училището ми каза, че причината, всички ние така да се стремим към емиграция, към Запада е защото така и не са успели нашите родители да ни възпитат да обичаме и познаваме собствената си държава, обичаи и традиции. Ние просто не знаем какво имаме. Затова и не можем да го оценим и си мислим, че чуждото е по-хубаво и по-престижно. Само, че тези, които са ни го казали, а именно нашите родители, никога не са били в чужбина(поради ограниченията, които съществували по времето на социализма) и не знаят колко е „хубаво“ там, а само предполагат, че щом не е българско, занчи е много добро.

Не си мислете, че ги обвинявам. Съвсем не. И тяхното вереме не е било лесно. Сега, не мога да си представя какво е да отидеш в магазина и да няма какво да си купиш, дори и да имаш пари. Да се притесняваш, съседа да не те докладва, че слушаш западна музика, примерно или те затворят, защото не искаш да съдействаш на партията. Но това е типично за всеки един режим. А ние сме минали през много и различни режими, но това не означава, че и ние трябва да постъпим по същия начин и да оставим децата си в тази т.нар. „престижна заблуда“, че родното е винаги лошо, а чуждото – добро.

Длъжни сме да се постараем да възпитаме децата си така, че България да не остане чужда за тях, да може отрано да отделят местенце за нея в сърцето си.

Разбирам колко са натоварени децата с изучаване на местния език и местните учебни програми, допълнителните дейности и занимания, които всички посещават. Затова и се случва понякога родителите да дойдат и да помолят учителя да не натоварва много децата му. За тях било достатъчно само да говорят български.

Няма едно българско дете, което в чужда среда на отглеждане, да не е подложено на асимилация. Харесва ли ни или не, одобряваме или не, доброволно или не, то е факт, който трябва да осъзнаем час по-скоро.

Няма лошо в това да се знае друг език или да се познава друга култура, но щом има реална опасност да се загуби собственият, то това автоматично алармира за една голяма опасност, а именно – загубата на идентичност.

Какво представлява идентичността? За мен това е така характерното чуство за принадлежност към дадено място и общност, което изпълва човешката личност. Човек без идентичност е един лутащ се човек, който трудно намира мястото си. Да, децата се приспособяват много бързо и се адаптират към чуждата среда, която започват да припознават като своя, но въпреки това, нещо в тях остава празно, недоопознато.

Тук идва и нашата роля и под наша, имам предвид на учителите и родителите. Защото ние трябва да работим заедно за бъдещето на децата ни, за това те да имат възможност да опознаят себе си по-добре и мястото, откъдето идва родът им.

Не е случаен фактът, че думите РОД, РОДИТЕЛ, РАЖДАНЕ, РОДИНА, НАРОД имат общ корен. Те са сРОДни думи. Българският език е много богат и интересен. Много често, зад думите, които използваме в речта си, се крие много по-дълбок смисъл. Това също не е случайно.

Да се върна отново на идентичността и на факта, че все по-често се случва родителите да искат от учителите да учат децата им единствено да умеят да говорят български. Забележете, че казвам български, а не родния им език! Това е защото някои деца казват, че не им е роден, понеже не са били родени в България, което е достатъчно да ви наведе на друга мисъл, а именно, че за тях роден език е езикът където са родени, а не езикът на родителите им.

Много ми се иска да се разбере, че идентичност, любов към родното и рода, не се предава само с един език. Ако беше така, то всеки един език, който научаваме щеше да ни е роден. Да, езикът е носител на българското, той е един от факторите, спомогнали за съхранението ни като народ през вековете, но той не е единственият. Важно е да запознаем децата с нашата история, география(как ще говорят език на народ, било то собствения им, а няма да познават мястото?!?), бит и култура, традиции и обичай.

Някои ще кажат: „Защо им е да познават България? Какво ми е дала тя?“. Аз бих отговорила – какво сме й дали ние и не сме ли ние(и под ние имам впредвид всички българи, не само живеещите извън, но и в България), които предаваме и се отказваме от нея като не даваме шанс на децата си да я познаят и впоследствие да могат да направят своя избор – къде искат да живеят и къде искат да създават семейство, да продължат рода си.

Именно за избора и за рода говоря. Заминавайки някъде, ние правим избор. С този избор се съобразява цялото ни семейство. Поставяме децата си в дадена среда, към която от тях се очаква да се адаптират и която те започват да разпознават като своя, с времето. Дотук добре. Но не трябва да забравяме, че те трябва да познават мястото, откъдето идват, да говорят езика на рода си, да познават културата на народа си, за да може като дойде времето да вземат своето решение, те да знаят, че имат тази възможност – да избират. Ако не ги научим на тези неща, означава, че взимаме отрано решението вместо тях. Не им даваме възможност да имат избор, поради простата причина, че те не го знаят, не познават алтернативата.

Нина Борисова

10.06.2016 г.