Съществуват много прилики и разлики между българчетата отпреди пет-шест века и тези, които живеят в чужбина, днес. Понякога даже се питам, като наблюдавам условията, дали всъщност времето не е спряло, питам се къде се намирам, в 19 или в 21 век?!? Веднага обаче правя разлика като взимам предвид нравствените и морални ценности тогава и днес и бързо се окопитвам къде се намирам и кое време е. Преди век-два, думи като Отечество, Родина са означавали, все пак нещо.

Една съществена прилика е фактът, че и преди и сега условията, в които са живеели хората са еднакви – имаме налице чужда езикова, културна, а може да твърдим дори и религиозна(на места) среда. Все неща, предразполагащи бързи и трайни асимилационни процеси с пагубни и необратими резултати.

Ролята на училището и в двата случая е огромна. То е звеното поддържащо родния език, култура, национални и морални ценности.

Училището е претърпяло много промени през вековете, но никога не е преставало да „буди“. Най-големи промени преживява през Възраждането. То е един от основните фактори, свързани с този период и го разделя от Средновековието. В началото на 19 век започва неговата еволюция от килийно, в светско училище, достъпно за всички. Било е въпрос на чест за хората да имат училище в тяхното населено място. Децата не са били задължени да го посещават и въпреки това всички те са ходили. С просветната си и книжовна дейност, хората са целяли да създадат българи, годни да се съпротивляват твърдо срещу асимилаторските домогвания на поробителя и на гръцките училища по нашите земи, които да са готови да се жертват за своята вяра и народност. Именно това ги е мотивирало да имат училища и да държат на образованието на народа или както е казал Николай Хайтов: „Каквото се посее в съзнанието на децата и младите като светоусещане, национално самочуствие, отношение към останалите народи и пречее, това ще се жъне в бъдещето на политическата нива“. Той също е казал: „Обичта към родината – от всички национални идеали този е най-старият и най-провереният. Народът без него не е народ, а сбирщина, която очаква своето заколение“. Тези думи ме карарат да се замисля какъв е нашият идеал днес? Кое е различното? Защо тези, които са живели в робство се оказват по-осъзнати от нас днес и имат по-развита ценностна и морална система? Защо думи като Родина и Свобода са били свещени за тях, а ние днес дори и не разбираме? Кое възбужда/събужда техния патриотизъм и национализъм, което ни липсва днес? Имаме ли въобще морално право да забравяме и пренебрегваме това, което те са извоювали за нас, а именно да можем да се наречем свободно българи, да говорим на български език и са успели да съхранят нашата вяра и култура?

Единственият отговор откривам в училището. То и семейството като съхраняваща родовата памет единица. Това са двете места, където младите са можели да научат кое е важно и ценно, защото тогвава са имали часове, в които са ги учили на морал и родинознание(предмет преименуван и многократно променян днес).

Днес, национализмът е основен грях. Говори се за „отродителство“. Свидетели сме на пълна липса на дълг към Отечеството. И пак Хайтов е казал: „Да обичаш българското, днес не е на мода. Днес трябва да обичаш Америка и Евро-съюза и по-бързо да забравим Апостола и капитан Петко войвода“.

Именно днес трябва да се замислим дълбоко за ефекта от лишаването на децата ни от българско училище зад граница. Последствията от това са необратими. Асимилацията, за която говорим е много страшна. Народ, който не познава собствения си език, култура и обичаи е обречен на изчезване. Нашите прадеди са го съзнавали много добре. Неслучайно са отделяли такова значение на училището. Разликата между тогава и днес не е толкова голяма. Трябва да помислим за всички трудности и жертви, които те са срещали, за да можем днес да сме тези, които сме, да сме народ, а не вече претопено минало. Това, което те са съхранили и отвоювали на най-висока цена, днес ние не го ли предаваме поради немърливост и липса на интерес?!? Време няма! Всичко се случва по стария „сценарии“, но с много по-бърза скорост.